Постинг
07.02.2007 23:35 -
Списъкът на Сендлер - в-к Дневник
Автор: longrun
Категория: Новини
Прочетен: 1569 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 08.02.2007 18:21
Прочетен: 1569 Коментари: 1 Гласове:
0
Последна промяна: 08.02.2007 18:21
Списъкът на Сендлер
от Младен Петров, Варшава
31 януари, 18:29
Тя спасява 2500 еврейски деца от сигурна смърт във варшавското гето, за което едва не заплаща с живота си. През социализма заради смелата си постъпка е считана за народен враг. Днес, на 97 години, Ирена Сендлер е полската кандидатка за Нобеловата награда за мир.
От фотографиите се усмихва облечена в черно възрастна дама в инвалидна количка. Детският блясък в очите й веднага прави впечатление, дори и ако снимките са черно-бели. От 15 години почти не се движи, страда от множество болести, но лицето й не престава да грее. Избира да помага на нуждаещите се и ръководи болници, домове за сираци и благотворителни институции близо 60 години. Пет от тях са посветени на спасяването на човешки живот. Буквално. Жената от снимката е Ирена Сендлер. За 2500-те еврейски деца, които успява да измъкне от варшавското гето, е просто мама Иренка, а за членовете на "Жегота", тайната полска организация, помагаща на евреите по време на войната, е Йоланта.
Макар и 97-годишна тя все още приема гости в малката стаичка в дома за възрастни хора към Бонифратерския орден в старата част на Варшава. На стената е окачила няколко важни отличия, а от масичката гледат снимки на най-близките, в това число и фотография на четири американски тийнейджърки. Често е заобиколена от непознати, дошли просто да й благодарят, че ги учи на човечност. Тя пък благодари за посещението и се обръща към тях с " Мили мои". Помни всякакви подробности, пита за успехи в кариерата и дава мъдри съвети на всеки, който ги потърси.
Единствените гости, към които подхожда резервирано, но само в началото, са журналистите. "Винаги преиначават думите ми и след това се налага да ги опровергавам."
Фактът, че Полша научава за невероятното дело на Ирена Сендлер едва през 2001 г., не се дължи на нейната изключителната скромност (към тези, които я посещават, има само една молба:
Не ме изкарвайте героиня
След обвитите в мълчание години на Втората световна война, когато за подаването на чаша с вода на избягал от гетото евреин немският отговор е мигновен разстрел, идват мълчаливите години на социализма. Фактът, че в периода 1942 -1943 г. Ирена Сендлер е всекидневно в гетото, за да издирва деца, които да прехвърли отвъд бодливата тел, е известен само на самите спасени, вече разпилени по целия свят, и на някои от най-близките й приятели.
През 1965 г. получава признателния орден на института "Яд Вашем", но дъщеря й вижда посаденото в нейна чест дръвче в Йерусалим повече от 20 години по-късно. " Мамо, какво толкова си направила в миналото, че животът ни е толкова труден", ще попита тя още през 60-те години, когато антисемитизмът в Полша се превръща в официална държавна политика и Ирена Сендлер отново е в немилост.
Отговорът на този въпрос ще дойде много по-късно от най-малко очаквано място. През 1994 г. след големия успех на " Списъка на Шиндлер" на Стивън Спилбърг списанието US news & world report споменава накратко за тайния списък на Сендлер в статия за неизвестните на света други случаи на масово спасяване на евреи. Статията остава без отзвук до 1999 г., когато четири тийнейджърки от градчето Юниънтаун в щата Канзас, същите от снимката на масичката, не решават да я превърнат в театрална пиеса, с която да се явят на олимпиада по история. " Коя е тази жена и защо никой не знае за нея?", пита се учителят им по история, с когото започват да издирват информация за главната героиня в пиесата - Ирена Сендлер.
Четат книги, гледат филми и разпитват с една цел - да пресъздадат един ден от живота на г-жа Сендлер в гетото. " Мислете как тя би постъпила, кой й помага, какви са опасностите, как точно измъква децата ...", препоръките на учителя им нямат край. Първото представление на "Холокоста. Живот в буркан" в класната стая не се приема добре от ученическата критика. За да са още по-убедителни в ролите си, момичетата продължават да търсят нови факти, докато от Ню Йорк не пристига новина, която никой не очаква да чуе - Ирена Сендлер е жива и здрава и вече не трябва да пази адреса и миналото си в тайна. " За нас Вие сте
една от най-великите жени на ХХ век
а животът Ви може само да ни вдъхновява ", пишат й те в първото писмо, което поставя началото на дълга кореспонденция, продължаваща и до днес.
Междувременно пиесата отдавна е напуснала училищния салон, за да разкаже в 10 минути на американците за малко известната в страната трагедия на холокоста. "Мили момичета, не бихте могли да изберете по-подходящо заглавие. Взимайки децата от отчаяните им родители, веднага записвах данните им, така че след войната да могат да се върнат при родителите си. Списъкът с имената и други документи криех в буркани, които след това заравях. Толкова години вече изминаха, а има нощи, в които още чувам крясъци на отчаяние и плач", отговаря им Ирена Сендлер и дава нови неизвестни подробности, които да направят пиесата още по- достоверна.
Равин Джошуа Танб е един от просълзилите се по време на представлението в синагогата. " Тези християнски момичета ни показаха, че нашата история не е важна само за нас самите", споделя с признателност той. През 2003 г. това, което започва от една статия и минава през успешно училищно представление, приключва със среща във Варшава на Ирена Седлер с четирите ученички и техния преподавател по история, успели от сцената в градче с 300 жители население да разкажат на света за нейния подвиг. От 2001 г. насам скромната Ирена Седлер за първи път противно на волята си е в светлината на прожекторите, но и този път е натоварена с отговорна мисия. "Съгласих се да говоря, за да разбия погрешната представа, че полските евреи, така нечовешки измъчвани, доброволно са отивали на смърт, примирявайки се със съдбата си. Всяка спечелена минута живот в ада на гетото, където смъртта дебне на всяка крачка, беше плод на тяхната непримиримост ", споделя тя в дневника си.
Още като малка получава от баща си най-важната житейска лекция: " Има само два вида хора - добри и лоши! Всякакви други поделби са безсмислени." Ражда се от добрите. В началото на 30-те започва да учи право във Варшавския университет, където освен юридически лекции получава и показен пример за безсмислена подялба - numeris clausus. Лявата страна на аудиторията е предназначена за еврейските студенти и католичката Сендлер, която " в знак на солидарност" отказва да седне в привилегированата дясна редица. След лекцията обикновено заплаща за дързостта си с
още една синина под окото
Университетската администрацията намира по-безболезен начин да я накаже - просто й отнема студентските права за няколко години.
Войната я заварва като служителка на Центъра за помощ на майки и деца. Едва изпратила съпруга си на фронта, се заема със свои колеги да събира и раздава пари и храна на бедстващите във вече формиращото се еврейско гето. " Аз и колегите ми се ангажирахме в тази дейност, верни на кредото си на социални работници - да помагаме, както можем, на тези, които имат нужда от нас", казва тя. Използва контактите си със сиропиталища в страната, за да настани там първите еврейски сирачета, а по пътя до гетото, където има лесен достъп като социален служител, преравя паметта си за сигурни познати в провинцията, които биха приели още един нов член в семейството си. Пътят на всяко дете след гетото се определя от външния вид (издаващ произхода), възрастта, пола и дори степента на владеене на полски език. С помощта на фалшивите актове за раждане, доставяни от католическите енории или доверени хора в кметската администрация, Ицек Голдщайн се превръща в Яцек Ковалски, а 12-годишната Шошана става Ружа.
Ситуацията в гетото се влошава с всеки изминал ден, а през 1942 г. Сендлер и нейната мрежа от верни помощнички, без чието съдействие спасителната акция не би имала успех, се оказват без никакви средства. Свързват се с "Жегота", организация, помагаща на евреите, чиято основателка Зофия Косак преди войната не крие антисемитските си възгледи. Получава необходимата финансова подкрепа и се връща в гетото. " Ходех от къща на къща, предлагайки помощта си. Питаха ме: " Каква е гаранцията за успех?" Бях откровена - никаква, та аз дори не знаех дали ще стигнем живи до изхода на гетото. Най-тежко беше, когато един от родителите не се съгласяваше. Връщах се на другия ден, за да видя, че жилището е вече празно", спомня си просълзена онези тежки дни.
Начините за укриване
са няколко - в торба или кашон в автобусчето с дезинфекционни материали за гетото чрез доверен трамваен шофьор или през дълъг коридор от мазета в полски къщи, намиращи се в непосредствена близост до гетото. Който и вариант да избере, навсякъде я очаква немски граничар, инструктиран да убива на място, без да задава въпроси. Следва първата спирка по дългия път, или както Ирена го нарича " грижовното спешно отделение", където в домашна атмосфера децата трупат килограми, репетират отговори на въпросите на любопитни съседи, католически молитви и напредват с полския. Веднъж преживели първоначалния шок, спасените сирачета поемат в посока, определена от грижовната Ирена.
Немците я осъждат на разстрел, след като я залавят през октомври 1943 г. не без помощта на полски доносници. "Бях спокойна - в онази нощ Гестапо не откри моя списък с новите адреси на спасените деца, така че застрашената бях само аз", споделя. Изтезавана няколко дни и държана в ареста три месеца, Ирена Сендлер с мълчанието си дава на "Жегота" достатъчно време, за да подготвят спасителната акция. В деня на разстрела Ирена Сендлер се оказва на свобода - "Жегота" успява да подкупи немски офицер, който я освобождава и по-късно "разстрелва", но само според документацията на Гестапо и некролозите, разлепени из Варшава. Ирена Сендлер от този момент по документи е Клара Донбровска, но освен името нищо друго не се променя. В Гестапо обаче бързо разбират за измамата и Клара Донбровска преминава в пълна нелегалност до края на войната, но списъкът й, скрит в буркан, продължава да расте.
Следвоенната съдба на около 2000 деца е добре известна - някои успяват да се съберат с оцелелите си родители, други от полски сирачета се превръщат в строители на държавата Израел, а трети никога не научават за миналото си и чудото на своето оцеляване. Може би те са и сред най- големите късметлии - спестен им е шокът на повторното запознаване с родителите и трудните първи години в новото-старо семейство. В началото на 90-те години, за да им помогне в лечението на вечната травма от миналото, е създадено сдружението " Деца на холокоста". Спасените и техните деца се срещат с психотерапевти и се учат
как да живеят без страх
Пътуват из страната, отбелязват заедно големите празници и пишат книги. "Децата на холокоста говорят" ясно показва, че в условията на панически страх детската памет започва да запечатва спомени много по-рано от нормалното.
През 2006 г. с помощта на еврейски организации и интелектуалци от цял свят кандидатурата на Ирена Сендлер за Нобелова награда за мир започва да набира все повече поддръжници. Самата Ирена Сендлер като че ли не се вълнува особено от решението на комитета. В четвъртък следобед ще посреща гости.
от Младен Петров, Варшава
31 януари, 18:29
Тя спасява 2500 еврейски деца от сигурна смърт във варшавското гето, за което едва не заплаща с живота си. През социализма заради смелата си постъпка е считана за народен враг. Днес, на 97 години, Ирена Сендлер е полската кандидатка за Нобеловата награда за мир.
От фотографиите се усмихва облечена в черно възрастна дама в инвалидна количка. Детският блясък в очите й веднага прави впечатление, дори и ако снимките са черно-бели. От 15 години почти не се движи, страда от множество болести, но лицето й не престава да грее. Избира да помага на нуждаещите се и ръководи болници, домове за сираци и благотворителни институции близо 60 години. Пет от тях са посветени на спасяването на човешки живот. Буквално. Жената от снимката е Ирена Сендлер. За 2500-те еврейски деца, които успява да измъкне от варшавското гето, е просто мама Иренка, а за членовете на "Жегота", тайната полска организация, помагаща на евреите по време на войната, е Йоланта.
Макар и 97-годишна тя все още приема гости в малката стаичка в дома за възрастни хора към Бонифратерския орден в старата част на Варшава. На стената е окачила няколко важни отличия, а от масичката гледат снимки на най-близките, в това число и фотография на четири американски тийнейджърки. Често е заобиколена от непознати, дошли просто да й благодарят, че ги учи на човечност. Тя пък благодари за посещението и се обръща към тях с " Мили мои". Помни всякакви подробности, пита за успехи в кариерата и дава мъдри съвети на всеки, който ги потърси.
Единствените гости, към които подхожда резервирано, но само в началото, са журналистите. "Винаги преиначават думите ми и след това се налага да ги опровергавам."
Фактът, че Полша научава за невероятното дело на Ирена Сендлер едва през 2001 г., не се дължи на нейната изключителната скромност (към тези, които я посещават, има само една молба:
Не ме изкарвайте героиня
След обвитите в мълчание години на Втората световна война, когато за подаването на чаша с вода на избягал от гетото евреин немският отговор е мигновен разстрел, идват мълчаливите години на социализма. Фактът, че в периода 1942 -1943 г. Ирена Сендлер е всекидневно в гетото, за да издирва деца, които да прехвърли отвъд бодливата тел, е известен само на самите спасени, вече разпилени по целия свят, и на някои от най-близките й приятели.
През 1965 г. получава признателния орден на института "Яд Вашем", но дъщеря й вижда посаденото в нейна чест дръвче в Йерусалим повече от 20 години по-късно. " Мамо, какво толкова си направила в миналото, че животът ни е толкова труден", ще попита тя още през 60-те години, когато антисемитизмът в Полша се превръща в официална държавна политика и Ирена Сендлер отново е в немилост.
Отговорът на този въпрос ще дойде много по-късно от най-малко очаквано място. През 1994 г. след големия успех на " Списъка на Шиндлер" на Стивън Спилбърг списанието US news & world report споменава накратко за тайния списък на Сендлер в статия за неизвестните на света други случаи на масово спасяване на евреи. Статията остава без отзвук до 1999 г., когато четири тийнейджърки от градчето Юниънтаун в щата Канзас, същите от снимката на масичката, не решават да я превърнат в театрална пиеса, с която да се явят на олимпиада по история. " Коя е тази жена и защо никой не знае за нея?", пита се учителят им по история, с когото започват да издирват информация за главната героиня в пиесата - Ирена Сендлер.
Четат книги, гледат филми и разпитват с една цел - да пресъздадат един ден от живота на г-жа Сендлер в гетото. " Мислете как тя би постъпила, кой й помага, какви са опасностите, как точно измъква децата ...", препоръките на учителя им нямат край. Първото представление на "Холокоста. Живот в буркан" в класната стая не се приема добре от ученическата критика. За да са още по-убедителни в ролите си, момичетата продължават да търсят нови факти, докато от Ню Йорк не пристига новина, която никой не очаква да чуе - Ирена Сендлер е жива и здрава и вече не трябва да пази адреса и миналото си в тайна. " За нас Вие сте
една от най-великите жени на ХХ век
а животът Ви може само да ни вдъхновява ", пишат й те в първото писмо, което поставя началото на дълга кореспонденция, продължаваща и до днес.
Междувременно пиесата отдавна е напуснала училищния салон, за да разкаже в 10 минути на американците за малко известната в страната трагедия на холокоста. "Мили момичета, не бихте могли да изберете по-подходящо заглавие. Взимайки децата от отчаяните им родители, веднага записвах данните им, така че след войната да могат да се върнат при родителите си. Списъкът с имената и други документи криех в буркани, които след това заравях. Толкова години вече изминаха, а има нощи, в които още чувам крясъци на отчаяние и плач", отговаря им Ирена Сендлер и дава нови неизвестни подробности, които да направят пиесата още по- достоверна.
Равин Джошуа Танб е един от просълзилите се по време на представлението в синагогата. " Тези християнски момичета ни показаха, че нашата история не е важна само за нас самите", споделя с признателност той. През 2003 г. това, което започва от една статия и минава през успешно училищно представление, приключва със среща във Варшава на Ирена Седлер с четирите ученички и техния преподавател по история, успели от сцената в градче с 300 жители население да разкажат на света за нейния подвиг. От 2001 г. насам скромната Ирена Седлер за първи път противно на волята си е в светлината на прожекторите, но и този път е натоварена с отговорна мисия. "Съгласих се да говоря, за да разбия погрешната представа, че полските евреи, така нечовешки измъчвани, доброволно са отивали на смърт, примирявайки се със съдбата си. Всяка спечелена минута живот в ада на гетото, където смъртта дебне на всяка крачка, беше плод на тяхната непримиримост ", споделя тя в дневника си.
Още като малка получава от баща си най-важната житейска лекция: " Има само два вида хора - добри и лоши! Всякакви други поделби са безсмислени." Ражда се от добрите. В началото на 30-те започва да учи право във Варшавския университет, където освен юридически лекции получава и показен пример за безсмислена подялба - numeris clausus. Лявата страна на аудиторията е предназначена за еврейските студенти и католичката Сендлер, която " в знак на солидарност" отказва да седне в привилегированата дясна редица. След лекцията обикновено заплаща за дързостта си с
още една синина под окото
Университетската администрацията намира по-безболезен начин да я накаже - просто й отнема студентските права за няколко години.
Войната я заварва като служителка на Центъра за помощ на майки и деца. Едва изпратила съпруга си на фронта, се заема със свои колеги да събира и раздава пари и храна на бедстващите във вече формиращото се еврейско гето. " Аз и колегите ми се ангажирахме в тази дейност, верни на кредото си на социални работници - да помагаме, както можем, на тези, които имат нужда от нас", казва тя. Използва контактите си със сиропиталища в страната, за да настани там първите еврейски сирачета, а по пътя до гетото, където има лесен достъп като социален служител, преравя паметта си за сигурни познати в провинцията, които биха приели още един нов член в семейството си. Пътят на всяко дете след гетото се определя от външния вид (издаващ произхода), възрастта, пола и дори степента на владеене на полски език. С помощта на фалшивите актове за раждане, доставяни от католическите енории или доверени хора в кметската администрация, Ицек Голдщайн се превръща в Яцек Ковалски, а 12-годишната Шошана става Ружа.
Ситуацията в гетото се влошава с всеки изминал ден, а през 1942 г. Сендлер и нейната мрежа от верни помощнички, без чието съдействие спасителната акция не би имала успех, се оказват без никакви средства. Свързват се с "Жегота", организация, помагаща на евреите, чиято основателка Зофия Косак преди войната не крие антисемитските си възгледи. Получава необходимата финансова подкрепа и се връща в гетото. " Ходех от къща на къща, предлагайки помощта си. Питаха ме: " Каква е гаранцията за успех?" Бях откровена - никаква, та аз дори не знаех дали ще стигнем живи до изхода на гетото. Най-тежко беше, когато един от родителите не се съгласяваше. Връщах се на другия ден, за да видя, че жилището е вече празно", спомня си просълзена онези тежки дни.
Начините за укриване
са няколко - в торба или кашон в автобусчето с дезинфекционни материали за гетото чрез доверен трамваен шофьор или през дълъг коридор от мазета в полски къщи, намиращи се в непосредствена близост до гетото. Който и вариант да избере, навсякъде я очаква немски граничар, инструктиран да убива на място, без да задава въпроси. Следва първата спирка по дългия път, или както Ирена го нарича " грижовното спешно отделение", където в домашна атмосфера децата трупат килограми, репетират отговори на въпросите на любопитни съседи, католически молитви и напредват с полския. Веднъж преживели първоначалния шок, спасените сирачета поемат в посока, определена от грижовната Ирена.
Немците я осъждат на разстрел, след като я залавят през октомври 1943 г. не без помощта на полски доносници. "Бях спокойна - в онази нощ Гестапо не откри моя списък с новите адреси на спасените деца, така че застрашената бях само аз", споделя. Изтезавана няколко дни и държана в ареста три месеца, Ирена Сендлер с мълчанието си дава на "Жегота" достатъчно време, за да подготвят спасителната акция. В деня на разстрела Ирена Сендлер се оказва на свобода - "Жегота" успява да подкупи немски офицер, който я освобождава и по-късно "разстрелва", но само според документацията на Гестапо и некролозите, разлепени из Варшава. Ирена Сендлер от този момент по документи е Клара Донбровска, но освен името нищо друго не се променя. В Гестапо обаче бързо разбират за измамата и Клара Донбровска преминава в пълна нелегалност до края на войната, но списъкът й, скрит в буркан, продължава да расте.
Следвоенната съдба на около 2000 деца е добре известна - някои успяват да се съберат с оцелелите си родители, други от полски сирачета се превръщат в строители на държавата Израел, а трети никога не научават за миналото си и чудото на своето оцеляване. Може би те са и сред най- големите късметлии - спестен им е шокът на повторното запознаване с родителите и трудните първи години в новото-старо семейство. В началото на 90-те години, за да им помогне в лечението на вечната травма от миналото, е създадено сдружението " Деца на холокоста". Спасените и техните деца се срещат с психотерапевти и се учат
как да живеят без страх
Пътуват из страната, отбелязват заедно големите празници и пишат книги. "Децата на холокоста говорят" ясно показва, че в условията на панически страх детската памет започва да запечатва спомени много по-рано от нормалното.
През 2006 г. с помощта на еврейски организации и интелектуалци от цял свят кандидатурата на Ирена Сендлер за Нобелова награда за мир започва да набира все повече поддръжници. Самата Ирена Сендлер като че ли не се вълнува особено от решението на комитета. В четвъртък следобед ще посреща гости.
Търсене
